Тръмп и Нетаняху са обсъдили сухопътна блокада на Иран

🇺🇸🤝🇮🇱 Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху са обсъдили възможността за налагане на пълна сухопътна блокада срещу Иран по време на срещата си в Белия дом на 28 юли. На 31 юли британският вестник The Telegraph разкри подробности от разговора, цитирайки висш израелски представител: „Ами ако просто блокираме сушата? Да предположим, че Иран не може да внесе и да изнесе нищо. Всичко ще се случи.“ Според изданието двамата лидери са обсъждали упражняването на натиск върху Техеран „чрез кинетични и некинетични средства“, насочен към няколко ключови гранични пункта.

Дискусията е преминала през три основни сценария. Пред агенция Ройтерс израелски източник описа дневния ред на срещата като избор между „сделка, продължаване на блокадата и икономически натиск или масиран военен удар“. Той уточни, че Нетаняху не е настоявал твърдо за военна ескалация, отбелязвайки: „В крайна сметка решението е на Тръмп.“ Това беше първата лична среща между двамата от началото на съвместната офанзива срещу Иран на 28 февруари, проведена с оглед на публично изявени разминавания. Докато Тръмп търси дипломатическо споразумение с Техеран, израелският премиер настоява за нестихващ натиск и отказва да изтегли войските си от Ливан въпреки исканията на Вашингтон.

Блокадата, чието разширяване е било предмет на разговора, до момента е изцяло морска и действа с пълна сила. ВМС на САЩ затвориха цялото крайбрежие на Иран и пристанищата в Персийския залив на 13 април, след провала на преговорите в Исламабад. Операцията ангажира около 10 000 души личен състав, 10 бойни кораба и десетки самолети под командването на Централното командване на САЩ (CENTCOM). До 22 май Вашингтон отчете 94 върнати плавателни съда, а Пентагонът оцени пропуснатите от Иран петролни приходи на 4,8 млрд долара към 1 май.

Подписаният на 17 юни меморандум между двете страни доведе до временно вдигане на блокадата, но се разпадна на 7 юли след ракетен обстрел от Иран срещу три търговски кораба в Ормузкия проток. На 13 юли Тръмп официално уведоми Конгреса за подновяване на ударите, а на 14 юли морската блокада беше върната. Първото й силово прилагане бе регистрирано на 15 юли, когато американските сили обездвижиха с ракети „Хелфайър“ петролния танкер „Белма“ (под флага на Кюрасао) край остров Харг. Към 29 юли равносметката от операцията включва 20 върнати съда, два обездвижени и два превзети с абордаж.

Ефектът върху иранския износ е осезаем, въпреки че самата блокада да не е непробиваема. Товаренето на иранските терминали е спаднало до 640 000 барела дневно, а над 83 млн барела петрол стоят на вода в търсене на купувач. В същото време независимите китайски рафинерии продължават да получават малко над милион барела дневно. Тези доставки обаче не тръгват от ирански пристанища, а от плаващи търговски запаси край Малайзия, Сингапур и Китай – т.е. разчита се на натрупани резерви, които се изчерпват, а не на нов поток. Самите терминали не са изцяло парализирани: на 30 юли United Against Nuclear Iran (UANI) засече танкер от следения от нея флот, натоварил 710 000 барела на остров Харг, и преброи общо поне 48 натоварени съда край бреговете на страната.

Вътре в Иран цената на блокадата се усеща пряко на пазара на горива. Местните рафинерии произвеждат между 105 и 110 млн литра бензин дневно при необходимост от 130 до 135 млн. Този дефицит от 20–30 млн литра дневно доскоро се покриваше от морски внос, който в момента е прекъснат. Вместо да вдигне цени, правителството намали втората субсидирана квота от 70 на 50 литра. Това пренасочи част от търсенето към черния пазар и доведе до огромни опашки пред бензиностанции, а курсът на щатския долар прехвърли 1,91 млн риала.

Именно тази криза превърна сухопътните граници във фактор с ключово значение, каквото те нямаха преди войната. След блокирането на морето, сухопътните и железопътните трасета поеха максималната възможна част от логистиката. Основният преход е Базарган на границата с Турция, през който годишно преминават над 200 000 камиона (45 000 само за едно тримесечие), а стоката се придвижва 270 км до Тебриз и оттам към Техеран.

Ирак е другото направление с сериозен търговски обем: по данни на иранските митници за първите четири месеца от иранската година (21 март – 22 юли), износът на непетролни стоки за Ирак възлиза на 3 млрд долара, което го прави водеща дестинация за Техеран (ОАЕ са на трето място с 2,1 млрд). ЖП линията Ван–Тебриз, която беше поразена при въздушен удар, вече е възстановена според Анкара, но движението по нея все още не е възобновено. Североизточният коридор през Инче Бурун, Туркменистан и Казахстан към Китай съществува като алтернатива – през 2024 г. по него беше доставен товар от Сиан до Техеран за 10 дни. Различното междурелсие и проблемите със сигурността обаче пречат на този маршрут да поеме сериозни търговски обеми.

Фундаменталната разлика е, че морската блокада се налага едностранно от американския флот, а такава по суша зависи изцяло от съседните държави – Турция, Ирак, Азербайджан, Армения, Туркменистан, Пакистан и Афганистан. За да проработи сухопътна блокада, всяка от тези страни би трябвало сама да затвори своята граница, поемайки преките щети за собствената си икономика.

Ключовата държава сред тях е Турция, която контролира и най-натоварения пункт. Двустранната търговия с Иран достигна 11,8 млрд долара през 2025 г., а двете държави декларират цел от 30 млрд. Паралелно с това Анкара води сложни преговори с Вашингтон. Едновременно с това Анкара води разговори с Вашингтон: на 7 юли Тръмп обяви, че ще вдигне санкциите, наложени през 2020 г. заради покупката на зенитно-ракетните комплекси С-400 от Русия и „със сигурност ще обмисли“ продажбата на изтребители F-35. Нетаняху обяви публичното си несъгласие пред CNN същия ден, а Тръмп отговори: „Никой не ми казва какво да продаваме.“ Въпросът стоеше и на дневния ред на срещата от 28 юли.

На 22 юли обаче Бюрото по законодателни въпроси на Държавния департамент на САЩ писа на Конгреса, че политиката по участието на Турция в програмата остава непроменена и в пълно съответствие със Закона за противодействие на противниците на САЩ чрез санкции (CAATSA) и раздел 1245 от Закона за бюджета за отбрана за фискалната 2020 г. Двата акта действат поотделно. Санкциите по CAATSA президентът може да вдигне по своя собствена преценка; раздел 1245 забранява прехвърлянето на самолети, части, техническа документация и поддръжка, докато Анкара продължава да притежава С-400, не е дала уверения, че няма да ги придобие отново, и не са изпълнени останалите изисквания за удостоверяване пред Конгреса. Условията не са изпълнени, а самото искане за връщане в програмата вече срещна сериозна двупартийна съпротива у законодателите. Насрещната цена, която Анкара би поискала за затварянето на Базарган, в най-очевидната си форма следователно не е в ръцете на президента.

Багдад се намира в сходно заплетена ситуация. Иракският премиер Али ал-Зайди, одобрен от парламента на 14 май с подкрепата на САЩ, провежда политика за монопол на държавата върху оръжието. На 29 юни той постави ултиматум на шиитските милиции да предадат арсенала си до 30 септември – условие, което част от тях категорично отхвърлиха. В същото време Иран изнася за Ирак повече стоки отколкото за всеки друг пазар. Допълнителен проблем за САЩ е липсата на военен лост на терен: сухопътното присъствие на коалицията приключва през септември 2025 г., а авиобаза „Айн ал-Асад“ мина под пълен иракски контрол през януари, което лиши САЩ от възможност директно да принуди Багдад да затвори пунктове като Парвиз Хан, Башмак или Мехран.

Останалите пет съседни държави предоставят още по-малко възможности за натиск:

• Пакистан, който беше посредник в мирните преговори и дели 900 км граница с Иран, в момента се бори със собствена тежка енергийна криза и криза в сигурността.
• Азербайджан още към март беше затворил сухопътните си граници за обичаен трафик и беше въвел строг разрешителен режим.
• Армения държи границата си с Иран отворена на всяка цена, тъй като тя е единственият й жизнен излаз на фона на затворени граници с Турция и Азербайджан.
• Туркменистан стриктно спазва обявения си неутралитет във външната политика.
• Афганистан се управлява от талибаните, които не са признати от САЩ, а голяма част от търговията тан остава в сивия сектор.

Имайки предвид горните условия пълното херметично затваряне на сухопътния периметър на Ислямската република изглежда много малко вероятно. Срещу тази скептична оценка обаче стои конкретен прецедент: морската блокада също се смяташе за неприложима, но въпреки това намали иранския износ до 640 000 барела дневно. Това показва, че дори частичното изпълнение може да има сериозен материален ефект.

Основната разлика остава в субекта на действие: по море САЩ действа самостоятелно със собствения си флот, който остава най-силния в света, докато по суша е изцяло зависим от чужди правителства. Ето защо по-вероятният сценарий не изисква физическо затваряне на граници, а налагане на целенасочени санкции срещу превозвачи, митнически посредници и банки, обслужващи конкретните гранични пунктове.

Този механизъм вече доказа ефективността си по море без нито един изстрел – китайските рафинерии се отдръпнаха от иранския петрол не защото корабите им бяха спряни физически, а поради страх от вторични санкции. В резултат те закупиха между 16 и 20,5 млн барела иракски, емиратски и катарски суров петрол – най-голямата им покупка на несанкциониран петрол от началото на конфликта.

Ограничението на този подход обаче произтича от естеството на превозваните стоки. Петролните приходи, които са основна мишена на западната кампания, никога не са се транспортирали с камиони. Сухопътните трасета поемат непетролния търговски обмен и потребителския внос – те са с по-малък капацитет, по-бавни и по-скъпи. Поради това тяхното блокиране ще отнеме значително по-малко приходи от бюджета на Иран, отколкото предполага идеята за „сухопътна блокада“, но за сметка на това ще прехвърли цялата тежест върху хуманитарното снабдяване на населението.

Междувременно външната подкрепа за Техеран остава предимно декларативна. Пекин определи морската блокада като „безотговорна и опасна“, Москва предупреди за реална опасност от глобално „икономическо земетресение“. Русия в момента не е източник на помощ, а пряк конкурент за същите ограничени горива: самата тя търсеше да внесе до 400 000 тона бензин месечно от Беларус, Казахстан и Индия, от която най-малко 60 000 тона бяха доставени в началото на юли. Що се отнася до сухопътната жп връзка, изграждана от Москва и Техеран, тя е проект с дългосрочен хоризонт. Споразумението за 160-километровата отсечка Рещ–Астара на стойност 1,6 млрд долара беше финализирано едва през февруари, строителството започна през април, а планираният капацитет от 15 млн тона товари годишно се отнася чак за първата фаза от експлоатацията.

Европейските съюзници на САЩ заемат трета позиция, която не е нито подкрепа за Техеран, нито участие в блокадата. На 13 април тогавашният британски премиер Кир Стармър заяви, че няма да подкрепи затваряне на Ормузкия проток и няма да бъде въвлечен във войната, а испанският министър на отбраната Маргарита Роблес определи замисъла като лишен от смисъл. По съобщение на POLITICO от 29 юли Великобритания и Франция продължават да отказват участие във военноморската мисия, която Пентагонът готви за протока, и обвързват своето решение с трайно прекратяване на огъня. Успоредно с това Европейският съюз наложи санкции самия Иран заради затварянето на Ормуз: на 22 май Съветът на ЕС разшири правната рамка срещу лица, възпрепятстващи законния транзит, на 8 юни бяха вписани 2 физически лица и 1 организация, докато върховният представител по външната политика и сигурността Кая Калас нарече таксуването „недопустимо“ и обяви намерение за подсилване на мисията „Аспидес“. Морската блокада, която САЩ могат да наложат и само със собствени средства, засега не привлече участието дори на близки съюзници, докато сухопътната би зависела изцяло от съгласието на трети държави.

Зеленски при Тръмп: лицензи за прехващачи за Patriot и натиск за санкциите

🇺🇸🤝🇺🇦 Президентите Володимир Зеленски и Доналд Тръмп обсъдиха в Овалния кабинет лицензите за производство на прехващачи за комплексите MIM-104 Patriot и подновяване на дипломатическия процес. Срещата днес продължи малко повече от час при затворени врати, без допуснати камери, и е втората лична среща на двамата президенти този месец, три седмици след като самият Тръмп обяви в Анкара, че САЩ ще предоставят на Украйна правото да произвежда системите.

„Обсъдихме с президента лицензи за производство на прехващачи за Patriot и няколко други идеи, които биха могли да помогнат“, заяви Зеленски веднага след разговора. „Говорихме и за дипломацията. Важно е дипломатическият процес да се активира.“ Украинският президент благодари за американската подкрепа и уточни, че екипите на двете страни ще договорят детайлите в своята по-нататъшна комуникация. Преди да мине към отбранителните и дипломатическите теми, той поднесе съболезнования за смъртта на сенатора Линдзи Греъм, когото определи като „истински приятел на Украйна“. Говорителят на Белия дом Каролайн Ливит нарече разговора „положителен и продуктивен“.

Греъм почина на 12 юли на 71 години. Предварителното заключение на съдебния лекар в окръг Колумбия посочва аортна дисекация в резултат на сърдечно заболяване, а смъртта настъпи часове след неговото завръщане от Киев, където обяви, че Белият дом е приел да подкрепи неговия законопроект за налагане на санкции върху основните купувачи на руски петрол. Зеленски беше сред последните чуждестранни лидери, разговаряли с него, и по време на същото посещение във Вашингтон присъства на погребалната служба.

Приоритетът, с който украинският президент пристигна в столицата на САЩ, беше посочен без заобикалки още преди срещата: „Първият ни приоритет е противоракетната отбрана и стратегическото сътрудничество с Америка.“ Основанието за тази подредба е видна от статистиката от началото на месеца. При масираната атака през нощта на 6 юли руските войски изстреляха 351 дрона, 33 крилати ракети Х-101, шест „Калибър“, шест хиперзвукови 3М22 „Циркон“ и 23 балистични ракети „Искандер-М“ или зенитни 40Н6 от системата С-400 в наземен режим. Украинската ПВО неутрализира 326 от дроновете и 31 от крилатите ракети, но не свали нито една от 23 балистични, сочат данните на украинските ВВС. През целия месец съотношението е почти същото: четири прехванати от 49 балистични. Ударите от 6 юли отнеха живота на поне 20 цивилни в Киевска област, а само две седмици по-късно, на 19 юли, столицата беше атакувана отново.

Причината за тази пропаст е конкретна и материална. Единствената система в украинския арсенал, която сваля балистични цели с висока надеждност, е PAC-3, а запасите от тези ракети, по думите на тогавашния министър на отбраната Михайло Федоров, са спаднали до „критично“ ниво. Войната в Близкия изток стопи запасите на прехващачи, а руските войски ескалират ударите с балистични ракети в невиждани мащаби, използвайки острия недостиг – предупреждение, което той отправи малко преди своето отстраняване при рокада по високите етажи на властта на 16 юли. Дотогава той беше подал и заявка за пренасочване на европейски средства към американски и европейски противоракетни технологии за Украйна.

Обявеният на 8 юли лиценз отговаря точно на този дефицит – но по дълга траектория. „Ще им дадем правото да правят Patriot. Ще им покажем как“, каза Тръмп на върха на НАТО в Анкара, добавяйки, че според него украинците могат да ги произведат „доста бързо“. Оценките на индустрията и на самия Киев не подкрепят тази скорост. Lockheed Martin, производителят на прехващачите, подкрепя издаването на лицензите, но украинската страна се стреми към PAC-3 MSE, най-новия и най-трудния за изработка вариант. Преди първата сглобена ракета Киев трябва да подпише договори с подизпълнителите на компонентите, а именно търсещата глава, която насочва прехващача към целта, е в режим на дефицит и в самата американска верига. Зеленски прогнозира, че украинският екип ще има техническата способност да произвежда американски ракети до края на 2026 г.; специалистите, цитирани от отбранителната преса, оценяват, че първият реален прехващач ще излезе от производствената линия години по-късно. Годишният недостиг, срещу който трябва да застане тази линия, се оценява на около 2000 прехващача.

Разликата между двете времеви скали има и втора страна. Лицензът прехвърля технология, не наличности – американските складове остават непокътнати в момент, когато собственото им попълване изостава от търсенето. За Украйна това означава, че между обявеното право да произвежда и първото сглобено изделие стои период, в който балистичната заплаха ще се посреща със същите оредяващи запаси, с които се посреща и днес.

Отбранителната част от американско-украинския дневен ред не се изчерпва с прехващачите. Двете страни договарят и съвместно производство на дронове. Тук съотношението на капацитета е обърнато: Киев вече произвежда 6-7 милиона единици годишно, докато Пентагонът си постави цел от 200 000 до февруари 2027 г. По същия въпрос за разширяване на отбранителната индустрия Зеленски проведе във Вашингтон и отделен разговор с финландския президент Александър Стуб.

Дипломатическата линия, за която говори Зеленски, се намира във фазата на подготовка. На 22 юли той разговаря по телефона със специалните пратеници Стив Уиткоф и Джаред Къшнър, които го уведомиха, че Белият дом готви преработена рамка за преговори; двамата се очаква да пътуват до Русия в края на юли или началото на август. По данни на Ройтерс Вашингтон и Киев съгласуват предложение за примирие във въздуха: частично спиране на ударите, при което сухопътните бойни действия продължават. Американски представител обяснява интереса на Москва към такъв вариант с постоянно ескалиращите украински удари в дълбочина на руска територия. Кремъл засега не е поемал ангажимент: на 23 юли говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви, че след разговорите на руски и американски представители във Филипините няма нов напредък, но Русия „остава отворена за преговорния процес“, а на 26 юли говорителят определи като преждевременно да коментира съобщенията за въздушно примирие.

Анализ: Сенатът договори 500% мита срещу Русия с широки изключения за Тръмп

🇺🇸 Двупартийна група сенатори постигна споразумение по законопроект, който дава на президента Доналд Тръмп правомощия да наложи базово мито от 500% върху вноса от Русия. Текстът предвижда и допълнително 100% мито върху стоките от петте най-големи клиенти на руски природен газ и суров петрол, както и върху петте държави, които най-активно помагат на Москва да заобикаля санкциите. Сделката беше обявена днес от Bloomberg, а процедурното гласуване в Сената е насрочено за същата вечер. Отделна разпоредба удължава действието на Закона за санкциите срещу Ислямска република Иран от 1996 г. до 2031 г. като поправка в последния момент ограничи срока на новото митническо правомощие до пет години.

Проектът, внесен на 16 юли под номер S. 5025, носи името „Закон за санкциониране на Русия „Линдзи О. Греъм“ от 2026 г.“. Той е кръстен на сенатора от Южна Каролина, който активно го прокарваше повече от година, преди да почине на 71-годишна възраст на 11 юли. Според предварително заключение на съдебния лекар в окръг Колумбия, причината за смъртта е аортна дисекация – пристъп, който Греъм е получил часове след своето завръщане от пътуване до Украйна. Водещ съвносител на инициативата е демократът Ричард Блументал от Кънектикът, а предложението стартира с подкрепата на повече от 60 сенатори в двете партии – брой, който надхвърля прага за преодоляване на процедурното блокиране (филибъстър). Малко преди смъртта си Греъм беше осигурил и подкрепата на Белия дом, което промени перспективите пред текста, останал без движение от пролетта на 2025 г. Възпоменателната церемония за Греъм в Капитолия беше насрочена за днес – денят, в който предложението влезе за разглеждане.

Първоначалната версия на законопроекта (S. 1241 от 1 април 2025 г.) събра 84 съвносители в Сената и 151 в Камарата на представителите, където беше внесен сходен текст. Въпреки това той остана блокиран, докато Белия дом търсеше канали за преговори с Москва; Тръмп го подкрепи публично едва през януари 2026 г. Тогавашната рамка предвиждаше мито от 500% на вноса от всяка държава, която купува руски петрол, газ, петролни продукти или уран. Настоящата версия е по-тясно специализирана и целенасочена: 500% върху самите руски стоки, влизащи директно в САЩ, и 100% върху вноса от петте най-големи купувачи на руски суров петрол или природен газ, както и върху петте основни посредници при заобикаляне на санкциите. Към тези мерки се добавят забрани за покупка на руски държавен дълг, за инвестиции в руската икономика и енергетика, финансови преводи към и от руското правителство, както и за износ на енергоносители към Русия.

По изчисления на Центъра за изследване на енергетиката и чистия въздух (CREA), към юни 2026 г. Китай реализира около половината от руския износ на суров петрол. Индия формира 36%, а Турция и ЕС – по 6%. Седмичните данни потвърждават това ядро: за седмицата до 15 юли Индия е внесла 16,8 млн барела руски суров петрол, Китай – 2,9 млн, а трите основни купувачи взети заедно – 20,4 млн. Ето защо мито от 100% върху вноса от Китай и Индия не е просто санкция срещу периферни участници, а оказва директен натиск върху два от най-големите търговски партньори на САЩ.

Поради тази причина тежестта на мярката се измества от самия размер на митата към въпроса кой решава дали изобщо ще бъдат наложени. Текстът дава на президента широки правомощия да прави изключения и да отлага прилагането на закона. Точно в тази част обаче, механизмът се сблъсква с практиката на самата администрация от последните пет месеца. След съвместната военна кампания с Израел срещу Иран на 28 февруари, Техеран на практика затвори Ормузкия проток. Тъй като през него минаваха 85–90% от вноса на суров петрол и втечнен газ за Индия, трафикът на танкери се срина с 97%. Отговорът на Вашингтон не беше затягане на мерките, а тяхното разхлабване: на 5 март Индия получи 30-дневно изключение и продължи да купува руски петрол. Още същия месец това облекчение беше разширено към всички купувачи и по-късно – подновявано месец за месец. До 11 май по този канал на международния пазар се реализираха около 300 млн барела руска суровина. Тези изключения изтекоха едва миналия месец, отбелязва Bloomberg.

Възраженията на демократите изхождат от същите факти, но водят до различни изводи. На 14 юли лидерът на демократите във финансовата комисия на Сената Рон Уайдън и неговият колега от комисията по бюджет и данъци в Камарата на представителите Ричард Нийл заявиха, че „няма съмнение, че правителството на САЩ трябва да предприеме по-твърди действия срещу купувачите на руска енергия, които подхранват неоправданата война срещу Украйна“. В същото време обаче, те описаха последния вариант на текста като „рецепта за хаос и по-високи мита“. Уайдън нарече митническите разпоредби „троянски кон“ – инструмент за облагане с до 100% на големи търговски партньори, включително съюзници. „Крайно опасно е да дават на Тръмп огромни нови митнически правомощия, особено след като видяхме пагубните последици от неговата корумпирана, хаотична и инфлационна митническа кампания“, написаха двамата. Рафаел Уорнок и Питър Уелч изразиха сходни опасения в Сената, като Уелч определи формулировките като предоставящи „на изпълнителната власт картбланш да прави каквото си иска и по каквато си иска причина“. 5-годишният срок на новото правомощие е компромисът, постигнат в отговор на тази съпротива.

Частта, касаеща Иран, беше добавена по настояване на Белия дом и отвори наново преговори, вече считани за приключени. Законът за санкциите срещу Иран от 1996 г. изтича през тази година; именно той служи като основание за налагане на вторични санкции на чуждестранни компании, които търгуват с Техеран, и удължаването му до 2031 г. запазва този инструмент непокътнат. Спорно е обаче дали това засилва реалния натиск. „Ако целта е да увеличим икономическият натиск към Иран, прикачването на допълнителни ирански разпоредби към закон за санкции срещу Русия едва ли ще промени нещо съществено“, обяви Брет Ериксън, управляващ директор на Obsidian Risk Advisors. Той предупреди и за икономическата цена на това затягане: „В момент, когато световните енергийни пазари остават под силен натиск, по-нататъшното свиване на предлагането носи риск от налагане на непропорционални разходи върху страни, които и без това понасят икономическите последици от днешната енергийна криза.“

Ормузкият проток остава фактически затворен: на 23 юли през него преминаха едва 10 кораба, в сравнение със средно 88 при нормален дневен трафик. Меморандумът, подписан на 17 юни от Тръмп и иранския му колега Масуд Пезешкиан с посредничество от Пакистан, временно отвори прохода – между 18 юни и 5 юли през него преминаха 513 съда (средно по 28 на ден). Договорката обаче рухна след ескалацията от 7–8 юли и подновените удари по Южен Иран. В момента Иран и Оман водят поредните преговори за възстановяване на корабоплаването. Цената на петрола следва тези резки колебания: сортът „Брент“ започна 2026 г. на 61 долара за барел, затвори първото тримесечие на 118 долара, а на 27 юли се търгуваше на нива около 88–90 долара, тъй като Тръмп заяви, че разговорите вървят добре. През март Международната енергийна агенция (МЕА) освободи 400 млн барела от аварийните си резерви, което представлява най-големия подобен ход в историята ѝ.

Дори при безпроблемно приемане, законът няма да влезе в сила скоро. Сенатът излиза във ваканция от 6 август, а Камарата на представителите вече се намира в лятна почивка и подновява работа чак на 31 август. Това отлага най-ранното влизане в сила на закона за началото на септември. Преди обявяване на сделката, ръководството на Сената не беше осигурило единодушно съгласие за ускорена процедура, а редовният ред изисква няколко дни пленарни заседания.

Пет дни преди сделката, Европейският съюз прие своя 21-ви пакет санкции – най-мащабният от 4 години насам. Решението от 23 юли добавя 218 нови субекта (48 физически лица и 170 организации). Мерките включват замразяване на активите на 94 банки и разширяване на забраните за трансакции към още 33 руски кредитни и финансови институции. Към вече вписаните 632 плавателни съда от „сенчестия флот“ са добавени още 41. За първи път санкциите обхващат агенция за набиране на екипажи, рафинерии в Русия и Беларус, както и над петдесет предприятия от военно-промишления комплекс, свързани с производството на далекобойни дронове. Таванът на цената на петрола е замразен на 44,10 долара за барел до 15 юли 2027 г. Основната разлика с американското предложение се крие в задействането: европейските санкции влизат в сила автоматично с приемането на пакета, докато американските мита зависят от преценката на един-единствен човек.

Затова самото приемане на закона и реалното му прилагане са два отделни въпроса. Гласуването в Сената тази седмица е сигурно предвид подкрепата на над 60 вносители и Белия дом, но неговото влизане в сила преди септември е малко вероятно. Още по-съмнително е дали новото правомощие ще се използва в пълен обем: само за пет месеца същата администрация издаде, разшири и поднови изключения за същия петрол, който законът цели да обложи. При това го направи в условията на пазар, който днес е много по-ограничен и напрегнат, отколкото беше през март.

Контрааргументът на скептицизма е, че именно широкото право на изключения прави мярката приложима. Президент, който има гъвкавостта да вдигне митото, може и достоверно да заплаши с него, а облекченията през март бяха по-скоро реакция на реален шок в доставките, отколкото жест към Москва. В подкрепа на този прочит са публичната позиция на Тръмп зад текста от януари насам и възстановяването на санкциите върху иранския петрол след провала на меморандума през юли. Слабото място на този аргумент обаче се крие в симетрията на механизма: правомощие, задействано по усмотрение, се и оттегля по усмотрение. А досегашната практика сочи, че везните се накланят към облекчаване на мерките всеки път, когато цената на барела тръгне нагоре.

Тръмп спря ударите по Иран след препоръката на командващия CENTCOM

🇺🇸⚔️🇮🇷 Адмирал Брад Купър, ръководител на Централното командване на въоръжените сили на САЩ (CENTCOM) в Близкия изток, е препоръчал прекратяване на въздушната кампания около Ормузкия проток, тъй като е достигнала предела на своята ефективност. Неговата оценка, подкрепена от други военни и цивилни съветници, е натежала за решението на президента Доналд Тръмп в петък да спре ударите срещу Иран – първо прекъсване на огъня от две седмици насам. Това съобщи Axios в неделя, позовавайки се на двама източници, запознати с позицията на адмирала. Според изданието неговата препоръка е равнозначна на признание вътре в самата администрация, че кампанията по въздух има своите граници.

Купър е изложил своята позиция пред Пентагона, Обединения комитет на началник-щабовете и Белия дом по-рано същата седмица. Операцията около протока е свила значително способността на Иран да атакува плавателни съдове, а определените за поразяване цели вече са почти напълно изчерпани. Оттук нататък, според логиката на адмирала, остават два изхода. Единият е връщане към мащабни бойни действия, за да се довършат последните 20% от целите, набелязани, но неударени по време на съвместната офанзива на САЩ и Израел „Epic Fury“, започнала на 28 февруари. Без такова решение продължаването на ограничените нощни удари в досегашния им вид губи смисъл. Говорителят на CENTCOM капитан I ранг Тим Хокинс отказа коментар.

Решението се оформя бързо. В дните преди срещата в петък Тръмп беше склонен именно към подновяване на мащабните бойни действия. Настроението му обаче започва да се променя в четвъртък вечерта и беше затвърдено в петък след съвещание, на което съветниците и военните му представиха нов план за удари в същия ден. За първи път от две седмици насам Тръмп нарежда на въоръжените сили да задържат огъня по иранските цели по южното крайбрежие и в района на протока. Последните американски удари са нанесени през нощта срещу петък, 24 юли – 13-а поредна за кампанията. Военните действия се водят от разпадането на Исламабадския меморандум: документът, подписан на 17 юни между Тръмп и иранския президент Масуд Пезешкиан, беше обявен за денонсиран на 7 юли след ирански обстрел по три търговски кораба в протока. От нощта срещу 8 юли американските удари не бяха спирали.

Успоредно с оценката на Купър натежава и втори, аргумент на отбраната. Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн е предупредил поверително министъра на отбраната Пийт Хегсет и президента, че острият недостиг на зенитни ракети може да застраши американските сили и техните съюзници в региона. За това предупреждение първи съобщи The New York Times, а говорител на генерала отказа коментар за „поверителните военни съвети, които председателят дава на президента“.

Мащабът на този недостиг е добре известен от няколко месеца по-рано: в анализ, публикуван на 21 април, Центърът за стратегически и международни изследвания (CSIS) оцени, че само за първите 7 седмици от кампанията САЩ са изразходвали близо 50% от запасите на ракети Patriot, над половината от прехващачите THAAD и над 45% от ракетите PrSM. Възстановяването на тези наличности до предвоенните нива ще отнеме между 1 и 4 години. Frontline Monitor вече съобщи и за практическия израз на този дефицит: първата от над три десетилетия насам вътрешна поръчка на американската армия за прехващачи от по-старото поколение PAC-2, възложена на 30 април изрично „в подкрепа на операция Epic Fury“, със срок за доставка едва пет месеца по-късно.

Но публичната линия, която поддържа администрацията, остава друга. Още през април главният говорител на Пентагона Шон Парнъл отхвърли изчисленията на CSIS с думите, че американската армия „разполага с всичко нужно, за да действа във време и място по избор на президента“, а опитите да се плаши обществото с изпразване на складовете описа като „неосведомени и безчестни“. В неделя, часове преди публикацията на Axios, постоянният представител на САЩ в ООН Майк Уолц отново омаловажи пред NBC тревогата за запасите и прехвърли отговорността върху предишната администрация. Личният съвет на най-висшия американски офицер обаче сочи точно в обратната посока.

Тези опасения далеч не са теоретични. Иранските ответни удари през последните две седмици достигнаха до американски военни бази в Йордания, Кувейт и Бахрейн. При удара с балистични ракети и безпилотници по авиобаза „Муафак Салти“ в Йордания в нощта на 18 юли загинаха трима американски военнослужещи – двама на място, а смъртта на третия, воден първоначално за изчезнал, беше потвърдена на следващия ден. По данни на CBS News от началото на войната на 28 февруари са загинали 18 американски военни, а повече от 400 души са били евакуирани за лечение. В същото време иранското министерство на здравеопазването отчита 59 убити и 666 ранени в периода между 27 юни и 24 юли.

Проблемът, който Купър назова, е разминаването между постигнатото и крайната цел. Ударите унищожиха бреговите ракетни батареи, радарите и плавателните съдове, с които Иран атакуваше корабоплаването, но протокът остава затворен. Причината е, че блокирането му не се крепи единствено на тези оръжия. Техеран изисква корабите да преминават само по обявен от него маршрут. Плавателните съдове, които поемаха по другия път до крайбрежието на Оман, попадат под обстрел, а водите остават минирани. В неделя иранската агенция „Тасним“ съобщи, че петролен танкер е избухнал в протока, след като е напуснал определения път и ударил морска мина. Техеран категорично настоява, че става дума за мина, а не за пряка иранска атака.

Това разграничение има ключови последици: в сряда Тръмп заяви, че за всеки нападнат кораб в Ормузкия проток САЩ ще разрушат мост или електроцентрала в Иран, включително в Техеран. Президентът добави, че оттук нататък щетите по съдовете, техните товари и всичко свързано с тях ще се плащат от финансовите средства на иранския режим, замразени и контролирани от САЩ.

Данните за морския трафик показват колко много остава да бъде постигнато. По данни на аналитичната компания Kpler между 22 и 24 юли през протока са минавали едва 3 кораба дневно, при над 100 дневни транзита преди войната. Преди кризата оттук минаваше около четвърт от световния износ на петрол и една пета от втечнения природен газ по море. В дните на кампанията цената на суровия петрол от сорта „Брент“ отново скочи до около и над 100 долара за барел.

На този фон дипломацията се задейства почти веднага. Оманска делегация пристигна в Техеран в петък, за да поднови разговорите за механизъм, който да позволи отваряне на Ормуз без атаки срещу кораби. Двама представители от региона заявиха пред CBS News, че е постигнат напредък и посоката е добра, но за пълно споразумение е необходимо още време. Те потвърдиха, че бомбардировките са спрени именно за да не се наруши преговорният процес.

Рамката, предложена от Оман, е известна по-рано и предвижда два отделно контролирани коридора: южен – през териториални води на Оман, със свободно корабоплаване при предвоенни условия, и северен – през териториални води на Иран, за който се изисква предварително одобрение от страната, но без събиране на такси. Министърът на външните работи Абас Арагчи договори продължение на разговорите на политическо и техническо-правно ниво още при посещението си в Маскат на 12 юли. Ирански представител посочи пред Ройтерс, че Техеран ще спазва примирието, докато американците го спазват, макар че допълни, че засега има „повече скептицизъм, отколкото песимизъм“. Уолц описа по-меко ситуацията в ефира на предаването „Meet the Press“ по NBC: президентът „дава малко пространство на преговорите“, запазвайки всички опции отворени, а разговорите вървят „на всяко едно равнище“.

Второто ключово направление е по море. САЩ и Обединеното кралство подготвят конференция в Лондон за създаване на международна коалиция, която да охранява корабоплаването и да разчисти мините. На нея се очаква да присъстват министри на отбраната и висши военни от западни и регионални страни, включително Хегсет и Кейн, въпреки че окончателна дата все още няма. Вашингтон иска от съюзниците си миночистачи, бойни кораби и безпилотни апарати, надграждайки по-ранните разговори между Лондон и Париж за мисия от 15 държави под съвместно британско-френско командване. Основният фарватер обаче трябва първо да бъде изчистен от над 80-те морски мини, поставени от Корпуса на стражите на ислямската революция от 28 февруари насам. В същото време мнозина от бъдещите участници поставят като условие окончателния край на бойните действия в района. „Американците търсят изход и искат нашата помощ“, обобщава пред Axios европейски дипломат.

Логиката на ситуацията е навързана: разчистването на мините изисква примирие, отварянето на водния път изисква разчистване, а краят на войната зависи от отварянето на протока. Препоръката на Купър премахва междинния вариант, в който Вашингтон действаше в последните две седмици – нощни удари, поддържащи натиска, без да носят крайно решение. Така остават единствено двете крайности: мащабна офанзива, чиято цена в изразходвани прехващачи е прекалено висока според висшето командване, или дипломатическо разплитане на възлите, чиито условия в момента се договарят в Маскат и Техеран.

Паузата в ударите съвпада с идването на делегацията на Оман, което значи, че тя може да е продиктувана от графика на мирните преговори, а не само от изчерпания списък с цели. Двете обаче не си противоречат, а водят до един и същ извод: адмирал Купър предлага да се спре точно онова, което вече не носи резултат. Оценката на Израел остава скептична – че Вашингтон и Техеран трудно ще постигнат трайно споразумение. Уолц от своя страна определи ръководството на режима като разделено във „вътрешно противоборство“ между съветниците на върховния лидер и онези, които тласкат в по-умерена посока.

📸 Снимка: Командирът на Централното командване на САЩ адмирал Брад Купър говори по време на брифинг за пресата в Пентагона през април. (Saul Loeb/AFP via Getty Images)

ООН преизбра Тюрк 144–10; Франция обяви САЩ за изолирани

🇺🇸🇫🇷🇺🇳 Постоянната мисия на Франция към ООН в Женева публично разкритикува САЩ, след като те се оказаха сред 10-те гласа „против“ при преизбирането на върховния комисар на ООН по правата на човека Волкер Тюрк.

„Някога САЩ бяха пътеводна светлина за правата на човека. Вече не“, написа мисията в X, изброявайки компанията, в която е попаднала свръхсилата: „Днес стои редом със Северна Корея, Никарагуа, Мали и Русия, изолирана. И светът вече не я слуша.“ Публикацията завършва с хаштаг #AmericaAlone – необичайно остра по тона си реплика на близък съюзник, отправена не зад затворени врати, а от официалния акаунт на мисията.

Поводът е гласуване от предната вечер. На 24 юли Общото събрание на ООН потвърди Тюрк за втори 4-годишен мандат начело на Службата на върховния комисар по правата на човека (OHCHR) със 144 гласа „за“, 10 „против“ и 13 „въздържали се“. Около три четвърти от всичките 193 държави членки подкрепиха австрийския юрист, а блокът на несъгласните се сви до 5% от състава. Кандидатурата за нов мандат до 2030 г. беше издигната от генералния секретар Антониу Гутериш; първият мандат на Тюрк, дългогодишен служител на ООН с назначения в Женева и на терен, включително в Косово, изтича на 11 октомври.

Гласуването е в Общото събрание, където правото на вето на петимата постоянни членове на Съвета за сигурност, включително това на САЩ, не важи, така че американският глас така или иначе не можеше да спре преизбирането. Постът е най-високият глас на ООН по правата на човека: Службата документира нарушения по света и назовава правителства поименно, което обяснява защо мнозина от гласувалите „против“ са точно сред наблюдаваните от нея.

Пълният състав на „против“ е по-широк от четирите имена, които Париж подбра. Освен САЩ, Русия, КНДР, Никарагуа и Мали, срещу Тюрк гласуваха още Израел, Аржентина, Нигер, Буркина Фасо и Тринидад и Тобаго. Франция подреди в изречението си най-тежко натоварените с репутация на пария, а подмина, че сред несъгласните е и самият Израел, близък американски съюзник, и две държави от Западна Африка Сахел. Реториката на #AmericaAlone е толкова дипломатическо оръжие, колкото и констатация: изолацията е математически безспорна, но подборът на компанията е реторичен ход. Франция е постоянен член на Съвета за сигурност и традиционен защитник на многостранния ред, а мисията ѝ в Женева стои в самото седалище на Съвета по правата на човека. Рядко съюзник от такъв ранг осмива публично друг по име.

Самият блок на „против“ е разнороден по мотиви. Мали, Нигер и Буркина Фасо, трите военни хунти от Алианса на сахелските държави, скъсаха със западните си партньори, изгониха френските войски и се обърнаха към Москва; Буркина Фасо вече обяви, че ще затвори офиса на OHCHR на своя територия до половин година. Русия и Северна Корея отхвърлят самата рамка за правата на човека. За САЩ и Израел мотивът е друг и по-конкретен: какво Тюрк е казал за Газа. Единственото общо между десетте е гласът, не каузата.

Американската мисия поднесе резултата не като поражение, а като победа. „Системата на ООН за правата на човека от десетилетия губи доверие. Волкер Тюрк я доведе до смъртен одър. Днешният вот я довърши“, написа мисията, цитирайки своя посланик по реформата на ООН. Уверението обаче се сблъсква със самото число, върху което стъпва: гласуване, при което 144 страни потвърждават комисаря и едва 10 го отхвърлят, трудно се представя за негов край. Заместник-посланикът Джеф Бартос вложи възражението в процедурен ключ, като обвини, че кандидатурата е „вкарана тихомълком в дневния ред в последната минута, за да заобиколи същинско разглеждане“, и предупреди, че „ако това събрание толерира процедурни своеволия, задкулисни сделки и злоупотреба с постове на ООН, ще има последствия“.

Процедурният довод не е изцяло без основание. Мандатът на Гутериш като генерален секретар изтича в края на годината, а преназначаване на върховния комисар за 4 години напред обвързва избора на неговия приемник, довод, който противниците на удължаването изтъкваха и преди вота. Русия дори предложи компромис, мандат само до края на 2026 г., който Общото събрание отхвърли. Отделно организацията UN Watch поиска оставката на Тюрк по-рано тази година след собствено разследване, така че критиката към Службата не идва единствено от правителства с интерес да я отслабят.

Съпротивата обаче не е процедурна по същество. Тюрк си спечели враговете си с две линии на публична критика: към войната на Русия срещу Украйна и към поведението на Израел в Газа. По данни на Reuters трима дипломати описват как именно противопоставянето на Израел и САЩ превърнаха очаквано консенсусно преназначаване в оспорван вот. Израел описа преизбирането като „морален провал“. Руският заместник-постоянен представител Дмитрий Чумаков упрекна комисаря и Службата му в „политическа пристрастност“ и в обслужване на „западни геополитически интереси под предлог за защита на правата на човека“ – обвинение, огледално на американското, но отправено от противоположния лагер. Европейският съюз, чрез Ирландия, заяви обратното: „безрезервна подкрепа“ за Тюрк. Когато едната страна говори за „морален провал“, а другата за „безрезервна подкрепа“, става ясно, че спорът не е за реда на дневния ред, а за това какво комисарят е казал за Газа и за Украйна. Преизбирането осигурява на Тюрк 4 години начело на Службата, а с това и продължаване на нейните доклади за Газа и за Украйна, тоест точно изхода, който Вашингтон и Йерусалим искаха да предотвратят.

Гласът „против“ от САЩ се разчита идва на фона на две години последователно отдръпване от институциите по правата на човека. През февруари 2025 г. президентът Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед за оттегляне на САЩ от Съвета на ООН по правата на човека и за спиране на финансирането за агенцията на ООН за палестинските бежанци (UNRWA). Това не е първото американско излизане от Съвета: Вашингтон го напусна и през 2018 г. при първия мандат на Тръмп, върна се при Джо Байдън през 2021 г. и излезе отново през 2025 г. Тази люлка сама по себе си подкопава ролята на САЩ като устойчив глас по правата на човека. Дни по-късно, на годишнината от руското нахлуване, Вашингтон гласува заедно с Русия, Северна Корея и още 15 държави срещу резолюция на Общото събрание, осъждаща руската агресия в Украйна – първият път, в който САЩ застанаха срещу собствените си европейски съюзници по този въпрос. В началото на 2026 г. администрацията обяви и напускане на 61 международни организации, 31 от които в системата на ООН. Съкращаването на вноските изостри финансовата криза на организацията дотам, че през януари Гутериш предупреди за риск от „неизбежен финансов колапс“. Вотът за Тюрк не е изолиран епизод, а поредната точка в тази линия.

Държавният департамент: Турция още не отговаря на условията за F-35

🇺🇸🚫🇹🇷 Държавният департамент на САЩ е уведомил Конгреса, че Турция все още не покрива всички законови изисквания за връщане в програмата за изтребителя от пето поколение F-35, което блокира възможността, загатната от президента Доналд Тръмп пред турския му колега Реджеп Тайип Ердоган само две седмици по-рано.

В писмо от 22 юли, изпратено до Бюрото по законодателни въпроси към департамента от името на Тръмп и получено от гръцки вестник Kathimerini и Jerusalem Post, администрацията заявява, че политиката на САЩ „остава непроменена и в пълно съответствие“ със Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA) и Раздел 1245 от Закона за отбранителния бюджет за фискалната 2020 г. (NDAA). Отговорът е адресиран до конгресмена от Демократическата партия Упом Бел от Мисури, който поиска разяснение относно евентуалната реинтеграция на Анкара.

В писмото са изброени три задължителни условия, които Турция трябва да изпълни, за да бъде изобщо разглеждан такъв трансфер:

• Да не притежава повече ракетната система С-400 или свързано с нея оборудване;
• Да предостави гаранции, че няма да я придобие отново;
• Да отговори на всички останали законови изисквания за сертификация.

„Турция все още не е изпълнила тези условия“, гласи текстът – изявление, която не затваря напълно пътя за преговори, но го обвързва с конкретни и проверими действия, а не с добра политическа воля. Всеки процес по евентуално връщане, допълват от Държавния департамент, трябва да бъде „прозрачен, законосъобразен и съвместим с интересите на националната сигурност“ на САЩ.

Турция беше изключена от многонационалната програма през 2019 г., след като закупи зенитно-ракетния комплекс С-400 от Русия. Възражението на Вашингтон имаше както политически, така и ясен технически характер: съвместната експлоатация на С-400 и F-35 би позволила на руски сензори да събират данни за радарната сигнатура на стелт изтребителя, компрометирайки най-важното му технологично предимство. Санкциите по CAATSA срещу Службата за отбранителна промишленост (SSB) на Република Турция бяха наложени през декември 2020 г. – още по време на първия мандат на самия Тръмп. 6-те изтребителя, за които Анкара вече е платила, и до днес остават на съхранение в американски складове.

Само две седмици преди писмото Тръмп даваше съвсем различни сигнали. На срещата на върха на НАТО в Анкара на 7 юли той посрещна топло Реджеп Тайип Ердоган и обяви, че „е дошло времето“ за премахване на санкциите („не искаме да санкционираме приятели“), и добави, че връщането на Турция в програмата е нещо, което „със сигурност ще бъде обмислено“. Той обаче си тръгна от форума, без да обяви официално реинтеграция, и пред журналисти призна, че все още няма крайно решение.

Писмото от 22 юли стъпва именно върху тази предпазливост: дори президентът да отмени санкциите по CAATSA, което влиза в неговите самостоятелни правомощия, това не отпушва автоматично достъпа до F-35. Раздел 1245 изисква изпълнителната власт изрично да удостовери пред Конгреса, че Турция не разполага със С-400. По този начин облекчаването на санкциите и сертификацията за изтребителите се оказват две отделни процедури, като втората не зависи единствено от Белия дом.

Освен казуса със С-400, Държавният департамент поставя втори въпрос, рядко свързван с F-35: използване на неформални финансови мрежи и нелицензирани обменни бюра на територията на Турция, с които Хамас получава достъп до средства. „Ангажирани сме да прекъснем тези канали за незаконно финансиране“, се казва в документа, където се посочват продължаващите санкции, наложени срещу благотворителни групи, пренасочващи пари към военното крило на групировката.

Междувременно в същото писмо се признава и „ключовата роля“ на Анкара, която използва връзките си с политическото ръководство на Хамас, за да осигури приемането на мирния план на Тръмп за ивицата Газа, както и навлизането му в първата фаза – роля, благодарение на която Турция се превърна в член-основател на Съвета на мира. Така в един и същ документ Анкара е представена едновременно като ценен посредник в дипломацията и като рисков фактор за сигурността.

На Капитолийския хълм съпротивата срещу връщането на Турция към програмата F-35 е двупартийна и датира отпреди официалното писмо. 18 демократи, водени от конгресменката Дина Титъс от щата Невада, призоваха лидерите на Камарата Стив Скалийс и Хаким Джефрис да подготвят резолюция за неодобрение по CAATSA, ако администрацията реши да реинтегрира Анкара, „заобикаляйки или отменяйки законовите изисквания без надеждно правно основание“. Отделно четирима републиканци от гръцки произход, сред които Гас Билиракис и Никол Малиотакис, изразиха „категорично несъгласие“ с каквото и да е връщане без пълно спазване на CAATSA.

Непосредственият спусък бе решение на администрацията да заобиколи прегледа на Конгреса за износ на американски авиационни двигатели GE F-110 на стойност над 700 млн долара, предназначени за турския национален изтребител KAAN. В списъка си с аргументи критиците включват още окупацията на Северен Кипър, военния натиск в Егейско море и подкрепата за Азербайджан срещу Армения – действия, които надхвърлят казуса със С-400.

Търсейки изход от ситуацията, Анкара проучва вариант, който би удоволетворил буквата на американския закон, без да влоши отношенията с Москва: препродажба на С-400 на трета държава. Според информация Ердоган е дискутирал с руския президент Владимир Путин възможността за връщане на системата в Русия, като в момента турската страна проучва прехвърлянето ѝ към купувачи като ОАЕ или Катар.

Според експерти от Фондацията за защита на демокрациите (FDD) обаче подобна сделка „решава проблема на Турция, но не и този на Вашингтон“: тя би премахнала формалната пречка пред сертификацията, но няма да изтрие дълбокото недоверие към стратегическото позициониране на Анкара, за което алармират нейни критици.

Докато Турция не изнесе физически С-400 от територията си и не предостави исканите гаранции, писмото очертава сценарий, при който жестовете на Тръмп остават без реална стойност. Вдигането на санкциите по CAATSA – стъпка, която президентът може да направи сам – би облекчило турския отбранителен сектор, но няма да доведе до сделка за F-35 без официална сертификация и гаранция, че Конгресът няма да блокира процеса с резолюция.

САЩ трупат сили и медици за по-широка война срещу Иран

🇺🇸⚔️🇮🇷 Съединените щати прехвърлят към Близкия изток сили за специални операции, изтребителни ескадрили и въздушни цистерни. Същевременно стратегическата авиация е поставена в повишена бойна готовност, а 150 военни медици са разположени в Германия. Тази подготовка цели да осигури на президента Доналд Тръмп реални опции за мащабна ескалация на военната кампания срещу Иран.

Прегрупирането, за което The Wall Street Journal съобщи на 22 юли, позовавайки се на запознати източници, идва само дни след като ракетен удар уби трима американски войници в Йордания. В отговор Тръмп публично заплаши да разпростре кампанията върху иранските мостове, електроцентрали и ядрена програма.

По данни на изданието изтребители F-16 от германската авиобаза „Шпангдалем“ и стелт изтребители F-35 от британската база на Кралските ВВС „Лейкънхийт“ се прехвърлят към региона, придружени от самолети-цистерни за зареждане във въздуха. Тежки бомбардировачи B-1B Lancer, базирани в САЩ и Обединеното кралство, са поставени в повишена готовност, а елементи от силите за специални операции се разгръщат във военни бази в Близкия изток.

Най-показателният елемент от този пакет обаче е медицинският: през последните дни 150 военни лекари и санитари пристигнаха в регионалния медицински център „Ландщул“ в Германия. Това е ключовото лечебно заведение, в което се евакуират ранените американски военнослужещи от Близкия изток. Официални лица уточняват, че тези маневри не означават, че вече е дадена заповед за нова офанзива. Те по-скоро подготвят почвата Тръмп да може да я разпореди – с операции срещу военни и инфраструктурни цели в значително по-широк мащаб от досегашния.

„Основната идея е да се предостави максимална гъвкавост на президента и на министъра“, коментира пред изданието генералът от резерва Джоузеф Вотел, бивш началник на Централното командване (CENTCOM) в периода 2016–2019 г.

Настоящото подкрепление надгражда групировка, която и без това е най-голямата концентрация на американски военни сили в региона от нахлуването в Ирак през 2003 г. Изграждана от края на януари, тя наброява над 50 000 военнослужещи и 17 кораба, сред които две авионосни ударни групи, 11 разрушителя и експедиционна единица на Морската пехота. На борда на ядрения самолетоносач USS Abraham Lincoln (CVN-72) в Арабско море екипажите зареждат изтребителите с боеприпаси и отработват процедури за предстоящи удари, предаде кореспондентът на CNN от самия кораб.

Непосредственият повод за ескалацията дойде през почивните дни. В петък, 17 юли, ирански балистични ракети и дронове удариха авиобаза „Мууафак Салти“ в Йордания. При атаката загинаха лейтенант Тайлър Фийхан (25 г.) и редник Изабела Гонзалес (19 г.). Сержант Ейнджъл Рамперсад (28 г.), който първоначално се водеше безследно изчезнал, вече също се счита за загинал, а други 25 души бяха ранени. Корпусът на гвардейците на ислямската революция (IRGC), определен от САЩ за чуждестранна терористична организация, пое отговорност за нападението в свое изявление на следващия ден.

Четвърта жертва беше дадена в Иракски Кюрдистан: в неделя, 19 юли, според данни на Пентагона сержант Майкъл Суинтън (30 г.) е загинал при контролирана детонация на невзривен боеприпас от свален ирански дрон-камикадзе. Това са първите американски жертви от ирански огън от март насам – и според сведения на The Wall Street Journal именно те са тласнали Тръмп към това да обмисли по-мащабни военни действия.

Самата ескалация обаче започна още в началото на месеца. На 7 юли Тръмп обяви края на Меморандума от Исламабад – 60-дневното примирие, подписано на 17 юни с иранския президент Масуд Пезешкиан, чийто основен посредник бе Пакистан. Причината бяха иранските удари срещу три търговски кораба в Ормузкия проток. Още в нощта срещу 8 юли последваха американски удари по над 80 цели в Южен Иран, последвани от ирански ответни залпове по базите на САЩ в Бахрейн и Кувейт, както и възобновяване на американската блокада на иранските пристанища и петролните санкции.

Техеран от своя страна твърди, че е поразил 85 обекта на САЩ и техните съюзници в региона и че е свалил разузнавателен дрон MQ-9 – без това да има независимо потвърждение. Оттогава Централното командване поддържа ежедневен темп на операции – 12 поредни нощи към 22 юли (колкото продължи цялата 12-дневна война от юни 2025 г.). Нанесени са удари по командни центрове, брегови позиции, системи за ПВО, пускови площадки за балистични ракети и дронове, както и по морска инфраструктура.

Цената за корабоплаването в Ормузкия проток е измерима: до 20 юли през него са преминали едва 53 плавателни съда при 157 седмица по-рано. Транзитът на танкери и газовози е спаднал от 90 на 30, а към средата на месеца около 6000 моряци се оказаха блокирани в района.

С оглед на тези събития Тръмп очерта конкретни цели. Той формулира отговора на ударите по търговското корабоплаване под формата на „твърда тарифа“: ирански мост или електрическа централа за всеки поразен кораб. Във вторник, 21 юли, той посочи обект от съвсем друга категория – подземния ядрен комплекс „Кух-е Коланг Газ Ла“, известен на Запад като Pickaxe Mountain („Планината на кирката“):

„Ще ударим този район вероятно скоро, и то много тежко.“

Строен от 2020 г. на около 1,5 км южно от обогатителния завод в Натанз, комплексът е вкопан дълбоко в скалния масив. По израелска разузнавателна оценка, цитирана от The Wall Street Journal, през есента на 2025 г. Иран е прехвърлил там центрофуги и част от запаса си от обогатен уран.

Техеран реагира по два канала едновременно: външният министър Абас Арагчи предупреди, че всяка нова агресия ще срещне „мощен и решителен отговор“, а държавните медии предадоха в сряда официалната позиция, че евентуален удар по ядрен обект ще се третира като пълномащабно разширяване на войната.

Че Белият дом се готви за продължителна кампания, става ясно и от финансовите действия. Във вторник министърът на отбраната Пит Хегсет поиска от Конгреса нови 87 млрд. долара за военни операции – първо на закрит двупартиен брифинг, а след това пред Сенатската комисия по бюджетните кредити. Това стана, след като през март Пентагонът вече заяви нужда от най-малко 200 млрд долара. Ден по-късно Камарата на представителите придвижи финансов пакет от 95 млрд долара, от които около 73 млрд са заделени за войната, а остатъкът – за подкрепа на фермерите и изборната реформа на Тръмп. Рамката тепърва трябва да бъде гласувана в Сената, но част от ключовите републиканци вече открито изразяват съмнения относно размера на сметката – ясен знак, че вътрешният политически ресурс за кампанията не е неизчерпаем.

Съставът на новия военен пакет е дори по-показателен от финансовия му обем. Стратегията за възпиране обикновено разчита на видими платформи – самолетоносачи, ескадрили и бомбардировачи в готовност. Трупането на медицински резерв в тила обаче не е сигнал към Техеран, а планиране за собствени сериозни загуби – т.е. индикация за предстоящи операции с много по-висок риск от текущите удари от разстояние. За това подсказва и повторното разгръщане на силите за специални операции.

Прочитът на ситуацията все пак не е еднозначен. Част от медицинския ресурс има съвсем непосредствена задача: ранените от „Мууафак Салти“ вече се лекуват по верига, чийто краен пункт е именно болницата в „Ландщул“. Освен това официалните лица изрично подчертават, че нова офанзива все още не е заповядана – наличието на военна способност не означава автоматично взето решение за нейното използване.

Юлският прецедент обаче натежава в обратна посока: обявеният на 7 юли край на примирието се превърна в удари срещу над 80 цели още същата нощ. При това положение е твърде вероятно САЩ да готви кампания срещу инфраструктурни и ядрени цели – нещо, което текущата стратегия за натиск по море не е изисквала. Разбира се, трупането на военни опции служи като лост за бъдещи преговори, а този лост работи само ако заплахата е реална.

Ако тази военна мощ бъде използвана срещу „Кух-е Коланг Газ Ла“, конфликтът фундаментално ще промени характера си. Досега кампанията, въпреки своята интензивност, оставаше в рамките на логиката на принуда около протока: удари по военни цели, морска блокада и формула „електроцентрала за кораб“. Поразяването на съоръжение за обогатяване на уран обаче би върнало сблъсъка към ядрената му ос – праг, който Техеран изрично определи като червена линия за ескалация.

Тук ключова роля играе и един технически детайл: поставените в готовност бомбардировачи B-1 носят най-тежкия конвенционален боен товар в американската авиация, но дълбоко вкопани ирански съоръжения като този във Фордо през юни 2025 г. бяха поразени от стелт бомбардировачи B-2 Spirit с бункерни бомби GBU-57. Прехвърлянето им към региона вероятно би било най-явното потвърждение, че заканите към „Планината на кирката“ са преминали от реторика към конкретно оперативно планиране. Обратно – евентуален рестарт на пакистанския канал за посредничество и осезаем спад в темпото на удари биха потвърдили хипотезата, че трупането на сили е просто инструмент за дипломатически натиск.

Към момента фактическото положение е следното: потокът от ескадрили, медици и милиарди долари гради съответните военни възможности, но окончателното решение за започване на офанзива все още не е взето.

📸 Галерия: Бойни кораби на ВМС на САЩ преминават през Арабско море в плътна формация, докато силите на Централното командване (CENTCOM) продължават да насърчават регионалната сигурност и стабилност, 30 юни 2026 г. (U.S. Navy)

САЩ обмислят военна операция срещу клона на Ал-Кайда в Мали.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп слуша държавния секретар Марко Рубио по време на кръгла маса в Белия дом 6 март 2026 г. (Nathan Howard/REUTERS)

Стълб от черен дим се издига в небето, докато превозни средства преминават покрай паметника „Африканската кула“ в Бамако, Мали, на 26 април 2026 г. (AFP)

Тази карта от Critical Threats Project представя детайли за координирана офанзива, предприета на 4 юли 2026 г. от сили на Джамаат Нусрат ал-Ислам ва ал-Муслимин (JNIM) и Фронт за освобождение на Азавад (FLA) на територията на цяло Мали. Тя включваше атаки срещу военни бази в Северно Мали (по-специално в Гао, Агелхок и Анефис) с цел да прекъсне контролът върху последните градове в региона Кидал, които се намират под контрола на хунтата. Едновременно с това бяха предприети нападения в Централно и Южно Мали, включително щурм на затвора със строг режим „Кениероба“, разположен на под 65 км от столицата Бамако. Алиансът използва тежко въоръжение, включващо БТР, артилерия и дронове, което бележи значителна ескалация в оперативните му възможности.

Генерал Асими Гоита, лидер на хунтата в Мали, присъства на погребението на министъра на отбраната Садио Камара в Бамако, Мали, 30 април 2026 г. (Boubacar Bocoum/AP)

Бойци от Фронта за освобождение на Азавад (FLA) се събират в град Кидал, 28 април 2026 г. (AFP)

🇺🇸🎯🇲🇱 Администрацията на Доналд Тръмп обмисля военни действия в Мали срещу „Джамаат Нусрат ал-Ислам уал-Муслимин“ (JNIM) – ход, който би превърнал западноафриканската държава в осмата, срещу която САЩ нанасят удари от началото на втория президентски мандат, след Йемен, Сомалия, Сирия, Иран, Ирак, Нигерия и Венецуела. За обсъжданията съобщи The Washington Post на 22 юли, позовавайки се на няколко запознати източника. Засега решение няма: висшите представители на администрацията са разделени по въпроса дали изобщо трябва да се прибягва до военна сила срещу групировката.

Най-активният застъпник на подобна идея е Себастиан Горка, старши директор по въпросите на борбата с тероризма в Съвета за национална сигурност. Според The Washington Post обаче реалното му влияние върху политиката на втория мандат е ограничено. Пентагонът отказа коментар, Държавният департамент избегна пряк отговор, а говорител на Белия дом използва думи, които насочват повече към търговско, отколкото към военно ангажиране. По думите му САЩ отправят призив към държавите в Северна и Западна Африка „да купуват американско оборудване и услуги в подкрепа на военните си усилия срещу терористите“. Според Белия дом тероризмът в Сахел представлява „многонационален проблем“, а партньорите от региона, както и съюзниците в НАТО трябва да подкрепят Алианса на държавите от Сахел (AES) – обединението на военни хунти на Мали, Буркина Фасо и Нигер – във войната му срещу JNIM и „Ислямска държава“.

Един детайл от публикацията илюстрира колко ограничени са в момента американските възможности за наблюдение на място. Вашингтон води преговори с хунтата в Бамако за получаване на права за полети на разузнавателни самолети, отчасти за да проследи местонахождението на американския мисионер Кевин Райдаут, за когото се смята, че е държан в плен от сахелския клон на „Ислямска държава“.

JNIM е създадена през март 2017 г. като обединение между „Ансар ад-Дин“, сахарския клон на „Ал-Кайда в ислямския Магреб“, „Ал-Мурабитун“ и Фронта за освобождение на Масина. Начело на организацията стои туарегският лидер Ияд аг Гали, а от септември 2018 г. Държавният департамент на САЩ я определя като чуждестранна терористична организация. Днес JNIM е най-добре въоръжената групировка в региона и една от най-мощните в света. Тя контролира или оспорва контрола върху големи части от територията на Мали и Буркина Фасо, а през последните години пренесе атаките си и в крайбрежните Бенин и Того. Отдавна Сахел се е превърнал в епицентъра на глобалния джихадизъм. Данни на Глобалния индекс за тероризма показват, че през 2024 г. на региона се падат над половината от всички смъртни случаи при терористични нападения по света, а JNIM е сред най-смъртоносните организации в тази статистика.

От септември 2025 г. JNIM поставя столицата Бамако под продължителна горивна блокада. Мали няма излаз на море и около 95% от необходимото му гориво се доставя по шосе от Сенегал и Кот д’Ивоар. JNIM запали над 300 цистерни по тези транспортни маршрути, което доведе до въвеждане на режим на разпределение на бензина в столицата, а училищата бяха затваряни в продължение на седмици.

В началото на годината блокадата отслабна, но на 25 април JNIM и туарегският Фронт за освобождение на Азауад (ФЛА) започнаха координирана офанзива в различни части на страната. Те превзеха северния град Кидал, а министърът на отбраната генерал Садио Камара загина при атентат с кола-бомба в гарнизонния град Кати, разположен близо до столицата. Три дни по-късно джихадистите обявиха пълна блокада на Бамако.

В началото на юли последва нова вълна от координирани нападения – срещу Гао, Анефис и Агелхок в северната част на страната, срещу населени места в централните райони и срещу затвор в близост до столицата. Паралелно с това JNIM разшири натиска си към западния район Кайес, който свързва Мали със Сенегал и където е съсредоточен златодобивът – водещият експортен сектор на страната.

Изследователски центрове по въпросите на контратероризма вече публикуват анализи, в които разглеждат и сценарии за евентуално падане на столицата.

Всичко това се случва на фона на руско военно присъствие в страната. Генерал Асими Гоита пое властта след два последователни преврата през 2020 и 2021 г., прекрати стратегическото партньорство с Франция и от края на 2021 г. започна да разчита на наемници от „Вагнер“. През 2025 г. преходният парламент му предостави петгодишен президентски мандат без провеждане на избори.

Заедно с военните правителства на Буркина Фасо и Нигер Мали напусна Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS) и трите страни създадоха Алианса на държавите от Сахел – блока, към който Белият дом сега отправя призивите си.

След смъртта на Евгений Пригожин ролята на „Вагнер“ беше поета от „Африкански корпус“ – звено, което е подчинено директно на Министерство на отбраната на Руската федерация. Срещу блокадата и офанзивата хунтата реагира с бронирани конвои за доставка на гориво, турски дронове и руски военен контингент. Въпреки това тя загуби Кидал, своя министър на отбраната и контрола на сигурността по ключови пътища към столицата.

Цената за цивилното население е документирана. Според данни на ACLED, цитирани от The Washington Post, през последната година малийските сили и руските им партньори са убили 925 цивилни души – почти четири пъти повече от жертвите на джихадистките групировки за същия период, които са 232.

Методите на силите, подкрепящи правителството, са документирани още преди началото на блокадата. Според доклад на ООН от май 2023 г. по време на петдневна операция в град Мура, в централната част на Мали, през март 2022 г. малийски военни и „чуждестранен военен персонал“ – формулировка, зад която правозащитните организации разпознават бойците на „Вагнер“ – са убили над 500 души. Огромната част от жертвите са били екзекутирани без съдебен процес.

Представител на американската администрация формулира извода без дипломатически овъртания: Москва „доказа, че е неефективен партньор на Мали в областта на сигурността“, а Вашингтон се надява „другите африкански държави да обърнат внимание на ужасяващите резултати на Русия в борбата с тероризма“.

Опитните наблюдатели на региона обаче предупреждават срещу търсенето на лесно военно решение. Васим Наср, специалист по Сахел в центъра „Суфан“, заявява пред The Washington Post, че „военното решение за пореден път няма да реши нещата“, и настоява за политическо уреждане вместо започване на нова военна кампания.

Изследователката Корин Дюфка предупреждава, че американски удари могат да доведат до обратен ефект и да приближат JNIM още повече до ядрото на Ал-Кайда, от което засега групата поддържа оперативна дистанция.

Зад тези две предупреждения стои горчивия опит на Франция в региона. Операция „Сервал“ успя да спре настъплението на джихадистите към Бамако през 2013 г. само за няколко седмици. Последвалата операция „Бархан“, която в пиковия си момент включваше над 5000 френски военнослужещи от 5 държави, не даде траен резултат и завърши с изтегляне на френските сили от Мали през 2022 г. В същото време JNIM излезе от този период по-силна, а не по-слаба.

И собствената американска инфраструктура за подобна кампания днес е по-ограничена от всякога през последното десетилетие. През 2024 г. САЩ изтеглиха силите си от Нигер и предадоха дроновата база Air Base 201 край Агадес – доскорошния център на американското въздушно наблюдение над Сахел.

Именно американското разузнаване, подпомогнато от дронове и самолети-цистерни, осигурява значителна част от способностите, на които разчиташе френската операция „Бархан“ в най-активните ѝ периоди. Всяка американска операция срещу JNIM днес би разчитала на бази извън региона и на права за прелитане, които тепърва трябва да се договорят. Това са същите разрешения, за които Вашингтон в момента води разговори с Бамако.

Оттук произтича и основният риск, който вторият мандат на Тръмп досега не е поемал в подобна форма: американска операция в държава, чийто режим се подпира на руски военен персонал.

Пряк сблъсък между САЩ и Русия не е неизбежен. JNIM е противник и на Москва, а дистанционните удари срещу джихадистки цели не засягат руските позиции. Нещо повече – подобни действия биха облекчили обективно именно режима, който Вашингтон критикува, както и руските му партньори.

Рискът обаче нараства, ако операцията се разшири до координация с малийските сили или ако се наложи използване на общо въздушно пространство с руската авиация. Механизми за превенция на инциденти и разграничаване на действията, каквито САЩ и Русия поддържаха над Сирия, в Африка не съществуват.

Дали изобщо ще се стигне до подобен сценарий, остава открит въпрос. Самото обсъждане не означава взето решение: основният защитник на силовия вариант е служител с ограничено влияние, Пентагонът запазва мълчание, а публичната позиция на Белия дом – призив към африканските държави да купуват американско оборудване – описва по-скоро търговско, отколкото военно присъствие.

При това съотношение на факторите пълномащабна американска кампания в близките месеци изглежда малко вероятна. По-реалистичният сценарий, ако дебатът все пак завърши с решение в полза на силов вариант, е провеждането на ограничени дистанционни удари срещу ключови фигури от ръководството на JNIM.

Дори подобен ограничен подход обаче зависи от същото ключово ограничение: без свои разузнавателни и авиационни платформи над Сахел изборът на цели ще зависи от права за прелитане, които Бамако тепърва трябва да предостави.

Посоката на американската политика ще стане по-ясна по няколко проверими признака: сключване на ново споразумение за достъп до въздушното пространство, започване на преговори за базиране с крайбрежните държави в Западна Африка, придвижване на разузнавателни платформи към региона или уведомление до Конгреса за планирани военни действия. Ако отношенията останат ограничени до продажби на оръжие и дипломатически декларации, това ще означава, че скептиците са надделели. При такъв сценарий Сахел ще продължи да бъде войната, която Вашингтон наблюдава и коментира, но не води.

„Пилотните зони“ в Южен Ливан започнаха – първи тест на рамката с Израел

🇱🇧🕊️🇮🇱 Ливанската армия пое контрола върху сигурността в три села в Южен Ливан – Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия – и по този начин изведе на терен рамковото споразумение, което трябва да доведе до разоръжаване на Хизбула и изтегляне на Израел. Това съобщи Държавният департамент на САЩ.

„Днес започнаха операциите в пилотните зони в селата Фрун, Срифа и Заутар ал-Гарбия, в съответствие с Тристранната рамка и под егидата на Военната координационна група за Ливан“, се посочва в изявлението на департамента. Вашингтон определи стъпката като „директен резултат от разговорите миналата седмица между Израел и Ливан в Рим“ и обеща да „продължи да работи в тясно сътрудничество с двете държави, за да доведе прилагането на рамката до успешен завършек“.

Реалностите на терен са по-скромни от обявеното в съобщението. В 2 от 3-те села израелски войници няма. Фрун и Срифа попадат в първата от двете набелязани пилотни зони, разположена напълно отвъд буферната зона, удържана от израелската армия; ливански официални лица и местни жители, цитирани от The National, уточниха, че ливански военни отдавна действат в двете села. Самата ливанска армия съобщи в понеделник, че „продължава“ своите патрулни мисии във Фрун и Срифа. Какво точно означава „начало на операциите“, изявлението на департамента не уточнява.

Реалната промяна опира до третото селище. Заутар ал-Гарбия е разположено в рамките на буферната зона и според договорката разположените там израелски части са длъжни да се изтеглят – според свидетелства от местни източници, към понеделник те се намират в покрайнините му. Ливанската армия посочи, че „тече координация“ с Военната координационна група за Ливан – тристранен механизъм, ръководен от САЩ – за разполагането на нейни сили в селото „след изтеглянето на израелската окупация от него“. Командването предупреди цивилните да не се отправят натам и да „се съобразяват с указанията на разгърнатите военни части, за да гарантират безопасността си“. Официална дата за изтеглянето не е обявена; висш израелски представител, цитиран от Axios, посочи, че първото ще започне във вторник, без да уточнява откъде.

Рамковото споразумение, подписано от Ливан, Израел и САЩ на 26 юни след проведените няколко кръга на директни преговори, предвижда поетапно изтегляне на израелските войски от позициите им в Южен Ливан. В замяна въоръжените сили на Ливан поемат самостоятелен контрол над сигурността в опразнените райони и удостоверяват, че те са изчистени от оръжие и инфраструктура на Хизбула. Пилотните зони, шепа селища от двете страни на река Литани, са замислени като изпитание на механизма в малък мащаб, преди подходът да бъде разпрострян над останалите райони. Израелският премиер Бенямин Нетаняху представи документа като успех, който позволява на армията да остане в по-голямата част от заетата площ, докато Хизбула не се разоръжи. Именно следващите стъпки по зоните бяха уточнени на новия кръг от директи разговори в Рим миналата седмица.

Точно тук минава и линията на напрежение. Споразумението не съдържа график за израелското изтегляне. Израел прие да напусне втората пилотна зона още с подписването на рамката, но досега не го е направил – израелски военни по-рано посочваха, че не са получили директива от политическото ръководство. Още към началото на юли американски представител обяви изтеглянето за въпрос на броени дни; близо две седмици по-късно то тепърва предстои. Протакането помрачи преговорите: Бейрут за кратко заплаши да бойкотира кръга от преговори в Рим и се завърна на масата едва след американски уверения, че ще има напредък по въпроса с изтеглянето. Междувременно израелски представители се зарекоха, че силите им ще останат в „зона за сигурност“ с дълбочина 10 км покрай границата, докато Хизбула разполага с оръжие.

Хизбула, подкрепяна от Иран шиитска групировка, определена от САЩ и ЕС за терористична организация, чиито сили десетилетия контролираха юга, преди да бъдат изтласкани от Израелските отбранителни сили (IDF) – отхвърли рамката изцяло и заплаши, че налагането ѝ рискува да тласне Ливан към нова гражданска война. Групировката настоя всяка уговорка за страната да бъде обвързана с цялостните преговори между Вашингтон и Техеран и досега не е казала дали ще оказва съпротива на прилагането на пилотните зони в определените села, а именно там ливанската армия ще трябва да удостовери изчистването на оръжието ѝ: задача, несравнимо по-тежка от патрулите в села, в които армията вече стои.

Преговорите между двете държави, които нямат дипломатически отношения, започнаха, след като Хизбула въвлече Ливан във войната на Израел и САЩ срещу Иран, нанасяйки ежедневни удари с ракети и дронове срещу Израел. Рамката бе договорена на фона на крехко примирие: IDF продължава да нанася спорадични удари в южен Ливан и да извършва взривявания в селата, които контролира по границата. Предният голям сблъсък между двете страни се разгоря през 2023–2024 г., след като Хизбула започна ежедневен обстрел срещу Израел в дните след терористичното клане, извършено от Хамас на 7 октомври 2023 г.

Стартът на зоните се случва в навечерието на пътуване, каквото Бейрут не е предприемал от 17 години. Във вторник ливанският президент Жозеф Аун ще бъде приет от президента на САЩ Доналд Тръмп в Белия дом – първата официална визита на ливански държавен глава във Вашингтон от 2009 г. В неделя Аун разговаря с държавния секретар Марко Рубио, който след срещата публично похвали натиска на ливанския президент за разоръжаване на Хизбула. По данни на The National Бейрут пристига с три искания: гаранции, че САЩ ще притисне Израел да изпълнява рамката, включително с ангажимент за скорошно изтегляне; пакет за помощ по възстановяване на опустошения юг; и разширена американска подкрепа за ливанската армия.

Първата проверка на рамката засега минава основно по документи: армията пое села, в които вече стоеше. Дали механизмът наистина работи, ще проличи по два видими признака. Първият е Заутар ал-Гарбия – ако израелските сили реално напуснат селото и ливански войници навлязат в него, пилотният модел е произвел първото си реално разместване на терен; ново отлагане без директива би върнало процеса в положението отпреди Рим, когато Бейрут вече веднъж посегна към бойкот. Вторият е поведението на Хизбула в отговор на първия опит на ливанската армия да конфискува оръжие в зоните – точката, при която декларативното отхвърляне на рамката или ще прерасне в съпротива, или ще остане само реторика.

📸 Снимка: Войник от ливанската армия стои на контролно-пропускателен пункт в село Фрун, южен Ливан, 16 юли 2026 г. (Mohammed Zaatari/AP)

Пентагонът обмисля военни сценарии срещу Куба, включително въздушнощурмов десант

🇺🇸⚔️🇨🇺 Висши ръководители в Пентагона разглеждат няколко военни сценария срещу Куба, сред които е мащабна щурмова операция с участието на хиляди военнослужещи от 101-ва въздушно-десантна дивизия – единственото подразделение в американската армия, обучено за подобна задача.

За планирането съобщи CBS News в сряда, 15 юли, позовавайки се на източници от отбраната, говорили при условие за анонимност. Те подчертаха, че тези брифинги не са равносилни на взето политическо решение: нито президентът Доналд Тръмп, нито Пентагонът са дали ход на подобна операция. В края на юни армията е провела единствено планова сесия за проучване на оперативните концепции и възможните курсове на действие. Това е рутинно упражнение, което армейските щабове поддържат за широк кръг от извънредни ситуации, без то само по себе си да демонстрира политическа воля за атака.

Поводът за безпокойство във Вашингтон е арсеналът от ирански дронове на Хавана. Според класифицирани разузнавателни данни, изнесени за първи път от медията Axios на 17 май, от 2023 г. насам Куба е придобила над 300 ударни дрона от Русия и Иран. В кубинското ръководство са провеждани вътрешни обсъждания за възможни удари по военноморската база на САЩ в Гуантанамо, по американски бойни кораби и цели във Флорида, включително Кий Уест, разположен на около 150 км северно от острова. Министърът на отбраната Пит Хегсет отправи предупреждение по въпроса още през юни: пред конгресмена Марио Диас-Баларт той определи като „силно проблематично“ присъствието на подобен тип оръжие в ръцете на чужд противник толкова близо до американския бряг, а по-рано допусна, че опитите на Хавана да се сдобие с него могат да се превърнат в повод за конфронтация.

Годишната оценка на заплахите, изготвена от разузнавателната общност през март, звучи по-предпазливо от изявленията на Хегсет. Тя дефинира Куба преди всичко като „благоприятна среда“ (enabling environment), която обслужва интересите на по-големи геополитически съперници като Русия, Иран и Китай, а не като самостоятелна стратегическа заплаха. Оценката не приписва на Хавана военни способности, които реално да застрашават сигурността на САЩ. Казано с други думи, тези 300 дрона променят съвсем незначително реалния баланс на силите – 150-километровият Флоридски проток остава надеждно защитен от американската система за ранно предупреждение и ПВО. Военното планиране е задвижвано не от доказан замисъл на Куба да нанесе удар, а от комбинацията между тревожните разузнавателни сигнали и вече поставената политическа цел на Белия дом: падането на режима.

Източниците на CBS обаче смятат, че операция срещу Куба в близко бъдеще е малко вероятна, като причината за това е логистична, а не доктринална. Пентагонът пренасочи самолети, разузнавателни платформи и други ресурси от останалите географски региони към Близкия изток, за да поддържа подновената военна кампания срещу Иран. След като на 7 юли Тръмп обяви Исламабадския меморандум за мъртъв, а САЩ предприеха мащабни нощни удари по иранското крайбрежие на 8 юли, Централното командване (CENTCOM) поглъща целия оперативен капацитет, който един втори боен театър би изисквал. Въздушно-щурмов десант с хиляди войници не позволява импровизации с остатъчни ресурси – той изисква пълно превъзходство във въздуха, масивна транспортна авиация, разузнаване и медицинско-евакуационна верига, които в момента са ангажирани на друго място. Докато кампанията срещу Иран се води с тези темпове, лимитът на силите на САЩ работи срещу предприемането на сценарий в Куба.

Именно поради тази причина предпочитаният инструмент за екипа на Тръмп остава в сферата на дипломацията и икономическите санкции – смяна на властта чрез задушаване, а не чрез десант. Вестник The Wall Street Journal съобщи, че Вашингтон планира да постигне смяна на режима в Хавана до края на 2026 г. Държавният секретар Марко Рубио, който отдавна настоява за технократско и реформаторско правителство на острова, използва 5-годишнината от протестите на 11 юли 2021 г., за да отправи остро обвинение. На 11 юли той отбеляза, че кубинското ръководство и неговият корумпиран елит отказват реформи, вкопчени в „тотален контрол“ и във „вярност към морално банкрутиралата марксистка идеология“, докато в същото време икономиката е в свободно падане, а населението страда от постоянни лишения, глад и липса на електричество.

Натискът от страна на САЩ е осезаем. С връщането на Тръмп в Белия дом Вашингтон отново включи Куба в списъка на държавите, спонсориращи тероризма, а през януари 2026 г. президентът обяви извънредно положение за националната сигурност и наложи пълна енергийна блокада на острова. Хватката се затяга методично: през май бяха въведени тежки санкции от ирански и руски тип, последва удар срещу военния конгломерат GAESA (контролиращ 40% от кубинската икономика), а на 20 май беше повдигнат обвинителен акт срещу 94-годишния Раул Кастро и петима негови офицери за свалянето на 2 самолета на организацията „Brothers to the Rescue“ през 1996 г. Това обвинение има изцяло инструментална, а не процесуална цел – екстрадиция няма как да се осъществи. През май комунистическите власти в Куба признаха критичното състояние на националната енергийна мрежа, а министърът на енергетиката обяви, че страната е останала без мазут и дизел, като прекъсванията на тока вече надхвърлят 20–22 часа в денонощието.

В разгара на тази тежка криза, на 14 май, директорът на ЦРУ Джон Ратклиф направи рядко посещение в Хавана. Той се срещна с Раул Гилермо „Раулито“ Родригес Кастро (внук на Раул Кастро), министъра на вътрешните работи Лазаро Алварес Касас и началника на кубинското разузнаване. Ратклиф предаде личното послание на Тръмп, че Вашингтон е готов за сериозен диалог по икономическите въпроси и сигурността, но едва след провеждането на дълбоки политически реформи. За да е сигналът недвусмислен, директорът на ЦРУ е призовал кубинските лидери да си извлекат поука от операцията на 3 януари, при която сили на „Делта Форс“ и ЦРУ заловиха венецуелския лидер Николас Мадуро в Каракас. След тази акция САЩ поеха контрола върху петролния износ на Венецуела, от който Куба беше жизненоважно зависима, което доведе и до настоящия остър дефицит на гориво на острова.

Кубинският президент Мигел Диас-Канел отговори с остра реторика на съпротива: „Ще се сражаваме, ще се защитаваме, и ако ни е писано да паднем в бой – то да умреш за родината, значи да живееш“. Той обяви и пълна готовност за отбрана при евентуално чуждо нахлуване. Това изявление обаче беше предназначено основно за вътрешната публика в момент, в който режимът няма какво друго да предложи на гражданите си срещу тъмнината и недоимъка.

Разработването на планове за действие срещу Куба от военните щабове е рутинна дейност. Но фактът, че информацията за тези сценарии изтича в CBS News в седмицата, в която Ратклиф напомня за венецуелския прецедент, а Рубио отправя тежки идеологически атаки, вече не е случайност. Това контролирано изтичане действа като директно послание към Хавана: военният сценарий е готов и чака да бъде задействан, ако не се получи резултат от икономическото задушаване. В този смисъл, потенциалният десант на 101-ва дивизия в момента служи най-вече като инструмент за оказване на натиск – възпираща сянка, а не непосредствен план за действие.

Анализирани заедно, наличните данни сочат, че военна операция срещу Куба в близките месеци е малко вероятна – оценка, която се споделя от американските служители и се потвърждава от ангажираността на Пентагона във войната с Иран. По-реалистичният ход на събитията остава засилването на икономическия и дипломатически натиск за смяна на властта до края на 2026 г. по модела на Венецуела. Тази прогноза би се променила в полза на военен сценарий, ако кампанията в Иран приключи с примирие (което би освободило ресурсите на Пентагона) или ако се появят индикации, че арсеналът от дронове на Куба застрашава базата в Гуантанамо или американския флот. Обратно – вероятността за сблъсък ще намалее, ако Хавана направи сериозни отстъпки за реформи или ако разузнаването на САЩ промени принципната си позиция. Дотогава най-острата линия на атака остава икономическата: режимът на Диас-Канел е заплашен не от американски десант, а преди всичко от пълната тъмнина, в която държи собственото си население.

САЩ трупат самолети-цистерни в Израел пред възможен голям удар по Иран

🇺🇸🛩️🇮🇷 10 въздушни танкера от състава на Военновъздушните сили на САЩ пристигнаха в Израел през последните два дни. За първи път от началото на операцията те няма да се намират на международно летище „Бен Гурион“. Вместо това машините ще бъдат разположени в бази на израелските ВВС, за да се избегне логистичното задръстване, предизвикано от тяхното присъствие на основния граждански въздушен терминал в страната. Информацията бе съобщена от местното издание Ynet, според което общият брой на американските самолети-цистерни в Израел вече надхвърля 60. Според медията 30 от тях се намират на летището край Тел Авив, а отряд с такава численост е дислоцирана на авиобаза „Рамон“ в пустинята Негев.

Това струпване на сили се случва в момент, в който за седма поредна нощ Вашингтон нанася удари срещу ирански цели близо до Ормузкия проток и обмисля разширяване на военната кампания срещу Ислямската република отвъд настоящата морска блокада. По данни на Axios САЩ са уведомили Израел за намерението си да изпратят десетки допълнителни презареждащи самолети. Това решение е взето след съвещание във вторник в Ситуационната зала на Белия дом. Тогава пред президента Доналд Тръмп са били представени няколко нови плана на военните, а сред обсъжданите варианти са били удари по иранска инфраструктура, включително електрически централи и обекти от ядрената програма. През последните дни американските сили поразиха най-малко седем моста в близост до Бандар Абас, а Иран отвърна със засилен обстрел срещу бази на САЩ в Йордания, Катар, Бахрейн, Ирак и Кувейт.

В случая става дума предимно за самолети-цистерни KC-135 Stratotanker и по-новите KC-46 Pegasus. Тези машини сами по себе си не носят оръжие и не поразяват цели, но значението им е стратегическо – те са скелето, върху което стъпва всяка продължителна въздушна кампания на дълги разстояния. Изтребител, излетял от Средиземно море или Персийския залив за нанасяне на удари по вътрешността на иранската територия, би изразходвал горивото си много преди да достигне целта и да се завърне. Без веригата от зареждания във въздуха обсегът и времето му за действие над обекта са крайно недостатъчни. Именно тези машини осигуриха гориво за израелските изтребители по време на операция „Epic Fury“ през февруари – съвместната въздушна офанзива, която още в първите си часове обезглави военно-политическия и научен елит на иранския режим. Ето защо броят на танкерите е по-точен критерий за мащабите на подготвяната операция, отколкото всяко политическо изявление: голяма военна кампания дълбоко в Иран е невъзможна без тях, а 60 самолета-цистерни не се прехвърлят през половината свят само за демонстрация на сила.

Присъствието на военна авиация на летище „Бен Гурион“ обаче доведе до застой в гражданските полети в разгара на летния сезон. Това принуди министъра на транспорта Мири Регев да разпореди част от машини да бъдат изтеглени, за да не се блокира трафикът на пътниците. „Няма да позволим на летище „Бен Гурион“ да кацат американски самолети-цистерни над договорения лимит от 20 бройки“, заяви тя. Последва остра реакция от Централното командване на САЩ (CENTCOM). Оттам предупредиха, че подобно ограничение може да подкопае оперативната гъвкавост, тъй като танкерната авиация е „стратегически актив“ на САЩ в Близкия изток и неделима част от съвместната подготовка за операции срещу Иран. В крайна сметка бе постигнат компромис новите машини да бъдат разположени в бази на израелските ВВС (като „Рамон“), вместо на гражданския терминал. Това избегна прекия сблъсък, но без да реши проблема напълно.

Анализатори, цитирани от The War Zone, смятат, че преместването от „Бен Гурион“ е добре координирана и калибрирана стъпка, а не ограничение. Гражданското летище притежава сериозно географско предимство, тъй като е разположено централно и се намира под чадъра на интегрираната противовъздушна и ракетна отбрана на Израел. Това го прави едно от най-сигурните места за американската авиация в регион, където предните бази (като „Принс Султан“ в Саудитска Арабия и „Ал Удейд“ в Катар) са силно уязвими за ирански ракетни удари. Военните плановици могат да компенсират това преместване, като организират или изнесат част от зоните за презареждане във въздуха към други летища. При внезапна ескалация обаче наличността на гориво в небето пряко определя колко изтребители могат да останат в боя и за колко време, така че всяко разпръскване на силите се заплаща с по-нисък интензитет на полетите.

Натрупаните факти сочат по-скоро към подготовка на способности, отколкото към вече взето решение за масиран удар. Концентрацията на танкери, изборът на защитени летища и дискутираните планове в Белия дом създават готовност за продължителна кампания срещу Иран, но към момента няма публични данни, че съответната заповед е дадена. Президентът Тръмп, който на 7 юли обяви меморандума от Исламабад за невалиден и поднови мащабните действия, досега ограничава операцията до рамките на морска блокада около Ормузкия проток. Това включва обезвреждане на танкери, поразяване на мостове и други цели по крайбрежието, но не и стратегически удари по енергийната и ядрената инфраструктура, каквито се обмислят в момента.

Ако след самолетите-цистерни в региона започнат да пристигат и допълнителни ударни платформи – като изтребители-бомбардировачи F-15E, стелт изтребители F-35 или допълнителни боеприпаси с голям обсег, – а целите се изместят от крайбрежието към обекти във вътрешността на страната, това ще бъде ясен знак, че голямата операция е пред прага си. Обратно – ако броят на танкерите се стабилизира, а ударите останат ограничени до защита на корабоплаването в Ормузкия проток, натрупаната авиация ще се окаже по-скоро лост за преговори и застраховка срещу непредвидени обстоятелства, отколкото увертюра към нова офанзива. Засега в Израел продължават да пристигат машините, които правят втория сценарий възможен, но все още не и неизбежен.